Журналист с книга в ръка: Антоний Димов

От АЕЖ

2017-12-28   |  Прочитания:1141  |    |  0 коментара

АЕЖ-България публикува поредица от материали на тема „Журналист с книга в ръка“, с които целим да насочим вниманието към фундаменталната обвързаност между четенето, начетеността, любопитството и журналистиката. Считаме, за темата важна, тъй като хората, чиято работа е да информират останалите, трябва да имат богата обща култура, познания в различни области и въображение – все неща, които четенето подхранва по неповторим начин.

Следващият ни гост е Антоний Димов. Приятно четене!

Антоний Димов работи като редактор в Радио Шумен – БНР. Автор е на четири книги: „Съвсем“, „Вестибулария“, „Наръчник за творческо писане“ и „Е_липса“. В началото на 2018 г. се очаква да излезе стихосбирката му „Дивергенции“. Димов е съучастник и съавтор в редица инсталации, акции и сборници и е бил жури на Националния студентски литературен конкурс „Боян Пенев“ в Шумен и на Националния литературен конкурс в Царево.

„Надзор и наказание“ на Мишел Фуко

Това е една от книгите, които обясняват обекта на своето изследване, но правят и изводи за света, в който сме живели или който още обитаваме. Книга за затвора, за дисциплината, за връзката между текст, социално предписание и дискурс, за времето и пространството на модернизацията в социалните пространства. За историята и теорията на стратегиите на затваряне, за връзката между затвор, клиника и училище, за паноптикума, за играта на видимост и знание. Една от задължителните книги за всеки хуманитарист от 20 век насам. В главата ми е една мисъл на Фуко, че модерността проблематизира времето, а преди нея се проблематизира пространството. В „Надзор и наказание“ модерността проблематизира и времето, и пространството.

„Завладяването на Америка“ на Цветан Тодоров

Тази книга очертава агресията на западната култура, а също и историята на дехуманизацията, невъзможността да се съжителства с другостта и другия. От един исторически момент авторът прави изводи за цялата европейска култура – при това критични и съвсем не ласкави. Чудесен текст, явяващ се далеч по-смислен и позитивен примерно от „Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред“ на Самюъл Хънтингтън. Въпреки че се спира на един песимистичен сам по себе си наратив – за смъртта на коренната американска култура и обществата там – авторът отстоява правото на всяка култура да изживява себе си, да не бъде подценявана, отхвърляна или атакувана. За филолозите, които не са заинтригувани от културния плурализъм, навярно по-подходяща би била „Поетика на прозата“ на Цветан Тодоров, която също е интригуваща книга.

„Тъй рече Заратустра“ на Фридрих Ницше

„Тъй рече Заратустра“ навярно би могла да се определи като Библия на модерността. Ницше в тази книга е неокачествимо ценен – и заради фрагментарността, която без да отбягва противоречията, търси и задава смисъла, и заради атаката към нихилизма, и заради антагонизма спрямо християнското и религиозното, и заради притчовостта, която прави книгата далеч по-художествена. Всъщност към „Тъй рече Заратустра“ бих добавил и „Несвоевременни размишления“, „Човешко, твърде човешко“, „Раждането на трагедията“ и „Воля за власт“. Човекът, създал мита за вечното завръщане, написал, че бог е мъртъв, определено заслужава да бъде препрочитан.

„За робството и свободата на човека“ на Николай Бердяев

Книга за свободните духом, за тези, които могат освен да търсят себе си и бога, да откриват блаженството на смисъла в създаването на свободата и изкуството. Забележително е колко много робства открива в книгата авторът, включително и такива, които сме свикнали да приемаме като освобождения. А тъкмо това е най-ужасното: когато едно робство се сервира като достояние – лично или обществено. Задължителни за прочит са „Самопознанието“, „Философия на неравенството“, „Философия на свободата“ и „Извори и смисъл на руския комунизъм“, а „Мирогледът на Достоевски“ е сред най-смислените неща, писани за руския романист.

„Фьони мъти кръгли речни камъни“ на Константин Павлов

Първата поетична книга в този списък и мястото е напълно заслужено. Това е един дотолкова тъжен, искрен и фантазен текст, че не вярвам, че някой може да го подмине. Казват, че сега се учи в училище. Страхотно е да има един такъв текст, който не подминава смъртта, страха, болката и безсилието. В една от стихосбирките си цитирам „Фьони мъти кръгли речни камъни“ и откъс от текст на Димитър Воев – „Неродените деца израстват хубави като ябълки“. Продължавам да мисля, че се дописват чудесно. А цялата поезия на Константин Павлов е сред най-добрата литература, която имаме на български.

„1984“ на Джордж Оруел

Едно от най-ценните антиутопични заглавия в историята на човечеството и първото прозаическо художествено издание в личния ми списък. Колкото по-сложен и контролиран става светът ни, толкова повече сюжетите около Големия брат, който следи всичко и всеки, ще са актуални. В книгата е забележително до какви крайности авторът изследва пропадането на човешкото сред пропагандата и идеологическото. Боя се, че времената, които чертаят светло бъдеще и светло настояще, неминуемо се оказват антиутопични, когато се вгледаме как жертват човека или личните му свободи. Друга книга, която бих включил от Оруел, е „Фермата на животните“. В нея има повече хумор, но предпочитам суровостта на „1984“.

„Фондацията“ на Айзък Азимов

„Фондацията“ е колосално, мащабно и смислено научнофантастично начинание, което изхожда от идеята, че историята може да се предвиди на базата на задълбочено познание на психологията, социологията и техническото развитие. Всъщност, без да усещаме, вече има доста модели и програми, които изследват с добър процент успеваемост къде и кога се извършват престъпления, как ще се повлияе бизнесът от политическите отношения, доколко дадено икономическо поведение е сполучливо или не. Азимов извежда това доста напред, като в художествена форма търси как обществото и цивилизацията в галактически план се самонаправлява и изпълнява самосбъдващи се пророчества. Една от книгите, които те карат да се замислиш за съотношението между настояще и бъдеще, както прави и „1984“ на Джордж Оруел.

„Поздрави от мен боговете“ на Димитър Воев

Една от книгите, които си струва да бъдат докоснати. Защото музиката на Воев в Кале, Воцек и Чугра и Нова генерация е навярно най-доброто, което се е случвало на българската рок и уейв сцена. Текстовете пък са отвъд времето си – каквато следва да бъде всяка добра поезия. Как отстоява дистанцията от идеологията, медиите, масовата култура, традиционната изразност – трябва да се прочете и чуе. Ако има нещо, което ми е повлияло истински в първите около 40 години от живота ми, това са албумите на Нова генерация, Контрол и Ревю. В тях най-красивото са точно текстовете на Воев. Литературата ни го пропуска незаслужено. В крайна сметка е за нейна сметка.

„Енциклопедия на руската душа“ на Виктор Ерофеев

„Енциклопедия на руската душа“ е едно от най-циничните обглеждания на културата, които съм срещал, а цинизмът е белег за зрялост на една литература. Следователно руската е вдигнала ниво и успява да се самоиронизира в дълбочина, колктото и да се самоненавижда и колкото и да е безперспективно политическото битие на руснаците. Ерофеев е с гръб към традиционните умиления към народното и руското, разкрива абсурда и ограничеността на своето, което, мисля, е дефицитно и по линия на българското. Ако искате да видите как се псува и отхвърля традицията, турете око на Виктор Ерофеев. Ако има постмодернизъм в славяноезичния свят, то Виктор Ерофеев е негов пророк.

„Трилогия на номите“ на Тери Пратчет

Пародия на индустриалната епоха и потребителското общество, на религиозното в не по-малка степен, при това поднесена с дяволско добро чувство за хумор. Повече от забавни и смислени са историите, в които сезонните разпродажби заместват сезоните, в които голямо и малко сменят местата си, а човешкото е не точно човешко. Би следвало да номинирам и маса романи от серията „Истории от света на диска“, но да си призная им изгубих бройката, а и списъкът би бил доволно дълъг. Все пак имам желание да спомена „Малко богове“, „Истината“ и „Подвижни образи“. Мисля, че Тери Пратчет, Кърт Вонегът и Дъглас Адамс са авторите, които и занапред ще усмихват човечеството.

„Сирените от Титан“ на Кърт Вонегът

Понеже не може един списък от книги да се спре до 10, най-малкото защото един футболен отбор е изграден от 11 играчи, няма как да не включа поне едно заглавие от Кърт Вонегът. Избрах това да бъде „Сирените от Титан“, защото там Вонегът не е фиксиран върху печалната човешка история, както в „Кланица 5“, да речем, а сам избира накъде да се отправи, както прави и в „Галапагос“, и... навсякъде, ако трябва да съм искрен. „Сирените от Титан“ са едно намигане към бъдещето на човечеството, поднесено с хумор и оригиналност. Сещам се, че Вонегът се самоиронизира, че не разбира защо го вземат за фантаст. Сигурно е заради „Сирените от Титан“ и заради „Галапагос“. А при Вонегът хуморът и абсурдът са просто неизтребими.

Снимка: Личен архивDimov

 

Kоментари (0)

Вашият адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с “*”.