Журналист с книга в ръка: Ася Методиева

От АЕЖ

2017-12-22   |  Прочитания:1514  |    |  0 коментара

АЕЖ-България публикува поредица от материали на тема „Журналист с книга в ръка“, с които целим да насочим вниманието към фундаменталната обвързаност между четенето, начетеността, любопитството и журналистиката. Считаме, за темата важна, тъй като хората, чиято работа е да информират останалите, трябва да имат богата обща култура, познания в различни области и въображение – все неща, които четенето подхранва по неповторим начин.

Следващият ни гост е Ася Методиева. Приятно четене!

Ася Методиева е докторант в Централноевропейския универститет (ЦЕУ) в Будапеща, Унгария, където работи върху дисертация, свързана с бойците от Балканите, които участват в чужди конфликти. Следи унгарската политика и се интересува от предизвикателствата пред международната сигурност. Преподава като асистент по тероризъм и контратероризъм, катко и публичен мениджмънт.

Преди да посегне към академичното поприще, Ася води сутрешния блок на БНТ „Денят започва“ и работи като репортер към „По света и у нас“.

„Името ми е Червен“ на Орхан Памук

Дълго отлагах „запознанството“ си с творчеството на Орхан Памук и когато това се случи преди две лета, прекарах месеци с книгите му. „Името ми е Червен“ е едно от най-красивите и поетични откровения, които някога съм чела, а също и едно драматично размишление за сложните закони, по които живее обществото. Свободата на изкуството и ислямският канон се сблъскват през лични истории, белязани от съмнения и желания и в същото време задушени от стигмата на един консервативен свят. Този сблъсък ме остави без дъх, защото ми се стори тревожно актуален. На пръв прочит “Името ми е Червен” изглежда абстрактна, а всъщност е пълна с живот, с копнеж по неизживяното, по невъзможното.

„Бивалици“на Вера Мутафчиева

Това е историята на самата Вера Мутафчиева, разказана в три части. Остави следа у мен и една дума, която описва тази трилогия – стоицизъм. Прочетох я точно преди да се преместя в Будапеща. На даден етап от живота си Вера Мутафчиева също се озовава в унгарската столица на специализация като млад историк. В Будапеща тя за първи път има достъп до ценни османски архиви, които по-късно ѝ позволяват да въстане срещу клишетата, които българските историци покорно следват. Няколко месеца след като прочетох “Бивалици“ се озовах в библиотеката на Централноевропейския университет и си спомних за опиянението от първия досег на Вера Мутафчиева с богатството на унгарските библиотеки. И сякаш изпитах нещо сходно!

„Да убиеш присмехулник“ на Харпър Ли

В работата си като журналист така и не успях да свикна с думата „баланс“, когато иде реч за истината, и тази книга се озова в ръцете ми в много подходящ момент. Голямата тема за справедливостта в американския юг през 60-те никак не си е отишла. Светът на белите, в който черните са престъпници, на онези, които виждат бежанците през грозните очила на страха и се чувстват силни от това, е все така на мода. Политиката на грозното и чувството за справедливост, изглежда, все ще живеят под едно небе. Въпросът е кое наричаме истина.

„На изток от рая“ на Джон Стайнбек

В моята библиотека Стайнбек е в раздел „необходим“. Има моменти, в които изпитвам конкретна потребност за „среща“ с него, за да го попитам за битката между доброто и злото, за силата и слабостта. Стайнбек е ценностен компас, не просто художествена литература за преди лягане. Споменавам „На изток от рая“, защото тя е библията на това, което Стайнбек има да каже. Иначе всяка една от книгите му ме води на мястото с отговорите на въпроса защо сме добри и защо сме лоши.

„451 градуса по Фаренхайт“ на Рей Бредбъри

Почти не се сещам за по-фундаментално четиво (наред с „1984“ на Джордж Оруел), което всеки боравещ със слово (по професия) човек следва да прочете. Бредбъри показва не просто как хартията гори, а как невежеството пали пожари, в които самите ние изгаряме. Наскоро имах повод да разлистя романа на Бредбъри покрай опитите на унгарското правителство да затвори унивеситета, в който работя. Знанието винаги е предизвиквало тревога у политиците, което го прави същевременно могъщо и крехко заради стоящата наблизо клечка кибрит. Песимистичното в книгата е, че човечеството не се учи от грешките си, а ги повтаря, а оптимизмът идва със скитниците, които се завръщат в града, за да построят обществото наново.

„Граница“ на Капка Касабова

„Граница“ е един от новите български романи, който ме накара да притихна – съкрушително тиха книга за България. Капка Касабова пътува в четирите посоки на българските граници, за да ги види и да ги разкаже, смирено и много човешки, през очите на хората, които живеят там, на онези, които са си тръгнали, и другите, които никога не успяват да ги преминат. Границите, за които пише авторката, са не просто георграфските – онези които менят значението си според политическия вятър. Тесногръдието и късогледството са ограничителните линии на българската душевност, а отвъд тях човекът е красив, не носи пушка и не стреля по идващите към граничната бразда.

„След Европа“ на Иван Кръстев

Трябва да призная, че моментите, в които чета художествени заглавия, са по-редки, и затова няма да е честно, ако не спомена някои нехудожествени творби, които ме впечатлиха наскоро. „След Европа“ на Иван Кръстев е „Малкият принц“ на политологичните прочити на това, което се случва в Еврпа, с една дума – задължителна. Това е приказка за сложното политическо време, в което ЕС е на кръстопътя на стари каузи и нови избори. Прочетох я на един дъх в едно от любимите си кафенета в Будапеща, където преди около стотина години будните унгарци разпалено са обсъждали накъде върви Европа. Според „Таймс“ Иван Кръстев е несантиментален либерал, за когото бежанската криза е европейският 11 септември, криза по-голяма дори от тази на еврото, а европейският „свят без граници“ – красива фантазия. Бих добавила, че „След Европа“ е една много реалистична диагноза на европейската политическа реалност, която ме остави с нови въпроси и с по-малко отговори за Европа.

„Rival Power: Russia in Southeast Europe“ на Димитър Бечев

Това е книгата, която чета в момента. Предполагам, че в идните месеци ще се появи и на български език, но във всеки случай най-новият текст на Димитър Бечев е ценен и задълбочен анализ на влиянието и политическото поведение на Русия в региона. В момент, когато България опитва да покаже лидерство на Балканите, Европейският съюз изживява своя Брекзит, Турция действа решително и търси ползи в нови геополитчески ситуции, а руският президент Владимир Путин се готви за нов мандат, Бечев сглобява всички парчета от пъзела, за да анализира ролята на Русия в Югоизточна Европа. Или както пише Тим Джуда, кореспондент на The Economist, това е правилната книга, в правилното време.

Снимка: Личен архив

Kоментари (0)

Вашият адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с “*”.