Когато Силициевата долина погълна журналистиката

От АЕЖ

2017-08-27 19:15:27   |  Прочитания:395  |    |  0 коментара

В есе, публкувано в американското списание The Atlantic, Франклин Фоер, бивш редактор на The New Republic и настоящ кореспондент на The Atlantic, описва еволюцията на The New Republic, след като през 2012 г. то се озовава в ръцете на Крис Хюз, един от съоснователите на Facebook. Есето е адаптирано от World Without Mind: The Existential Threat of Big Tech – новата книга на Фоер, която предстои да излезе на 12 септември.

В есето си Фоер споделя първоначалния си ентусиазъм от идването на Хюз. В него Фоер съзира „митичен спасител“, който притежава изключителна невинност и скромност, неутолимо любопиство, идеализъм и фантастично богатство. С времето обаче оптимизмът на Фоер за бъдещето на The New Republic прераства в огорчение, защото осъзнава, че изданието губи журналистическата си същност и все повече заприличва на технологична компания, която се интересува най-вече от популярността на публикуваните материали и броя на посетителите.

Отдолу ви представяме откъси от обширното есе на Фоер. В тези редове той анализира развитието на журналистиката в епохата на интернет и доминацията на технологични корпорации, които свеждат човешкия живот до цифри и алгоритми. Целия материал на английски език можете да прочетете тук.

Медиите като технологични компании

През последните [две десетилетия], журналистиката лека-полека беше погълната. Новопоявяващите се медийни компании не гледат на себе си като на наследници на велика традиция, оцветена в мастило. Някои [от тях] обичат да се сравняват с технологични компании. Това предефиниране не е престо модно брандиране. Откакто Силициевата долина инфилтрира професията, журналистиката стана нездравословно зависима от големите технологични компании, които днес доставят на журналистиката огромен процент от аудиторията ѝ и следователно голям дял от приходите ѝ.

Зависимостта генерира отчаяние – лудо, безсрамно преследване на кликове чрез Facebook [и] неспирни усилия да надхитриш алгоритмите на Google. Това кара медии да подписват ужасни договори, които изглеждат като необходимост за оцеляването им и на базата на които те предоставят на Facebook правото да продават рекламите им или пък разрешават на Google директно да публикува статии на бързозареждащия си сървър. В края на деня, тези споразумения просто позволяват на Facebook и Google да установят още по-здрав контрол върху [медиите].

Това, което прави тези сделки толкова ужасни, е своенравността на технологичните компании. Бързата смяна на курса в радикално различна посока може да е страхотна за финансовия им баланс, но е пагубна за медийните компании, които разчитат на тези платформи. Facebook решава, че потребителите предпочитат видео пред текст или идеологически привлекателна пропаганда пред по-обективно отразяване на събитията, и нзтласква на заден план писаното слово или новините във фийда на потребителите. Когато [Facebook] прави подобни промени или пък Google променя алгоритмите си, онлайн трафикът към дадена медия може рязко да спадне с разтърсващи финансови последици. Проблемът обаче не се свежда единствено до финансова уязвимост. Става въпрос също и за начина, по който технологичните компании диктуват моделите на работа и по който тяхното влияние може да се отрази на етоса на цяла една професия, като понижава стандартите за качество и руши етичните [правила].

Вездесъщи алгоритми

Една от емблемите на журналистиката в новата епоха ме преследваше в The New Republic. Всеки път, когато сядах да работя, тайничко поглеждах към него – така както правех, когато се събудех сутрин, когато няколко минути по-късно миех зъбите си и когато по-късно през деня стоях пред писоара. Понякога просто гледах спираловидните му движения и така игнорирах статията, която редактирах, или човека, който седеше срещу мен.

Моят господар беше Chartbeat – сайт, който показва на авторите, редакторите и шефовете им трафика в реално време и променящия се брой на прочелите всяка една статия. Chartbeat и конкурентите му са овладели почти всяко списание, вестник и блог. С тези броячи никой материал не привлича достатъчно трафик – той винаги може да бъде подобрен с по-добро заглавие, по-добър подход в социалните медии, по-добра тема, по-добър аргумент. Подобно на мениджъра, който стои над поточната линия с хронометър, днес Chartbeat и другите сродни броячи се реят над редакцията.

Това е опасен завой. Журналистиката вероятно никога не е допринасяла за общественото благо толкова колкото редактори и автори обичат да смятат, но митът имаше значение. Той караше журналистиката да предизвиква властта, насърчаваше журналистите да не се поддават на капризите на аудиторията си и осигуряваше важно усещане за непредубеденост. Новото поколение медийни гиганти нямат търпението, необходимо за стария етос на безпристрастието. Това не означава, че тези компании не се стремят към журналистическо величие. BuzzFeed, Vice и The Huffington Post инвестират в отлични репортажи, наемат първокласни журналисти и стоят зад някои от най-запомнящите се примери за разследваща журналистика през настоящото столетие. При все това обаче централната им мисия е преследването на аудитория. Те позволиха на безкрайната обратна връзка в интернет пространството да оформя редакционната им чувствителност [и] да определя редакционните им инвестиции.

Когато дадена история привлече внимание, медиите пишат по темата със серийно настървение, за да генерират максимален брой кликове, докато обществото не загуби интерес. Ето един запомнящ се пример, който обаче и лесно се забравя. История за ловец от Минесота, убил лъв на име Сесил, генерира 3.2 милиона материала. Почти всяка новинарска организация – дори The New York Times и The New Yorker – опитаха да увеличат трафика си чрез историята на Сесил. Това изискваше намирането на необичаен или поне достатъчно необичаен ъгъл: „Консумирането на пилешко месо е морално по-укоримо от убийството на Сесил“ (Vox), „Медиум твърди, че е говорила със Сесил след смъртта му“ (BuzzFeed) и „От Сесил до климатичните промени: Перфектна буря оскърбително чувство за превъзходство“ (TheAtlantic.com).

Донякъде това е просто дигитално подобрена версия на медийното скупчване от едно време, но социалните медии увеличават финансовия стимул да се присъединиш към стадото. Резултатите са доста неоригинални. Джошуа Тополски, основател на The Verge, се е оплаквал от тази неусетно настъпваща хомогенизация: „Всичко изглежда еднакво, чете се еднакво и сякаш се състезава за едни и същи очни ябълки.“

[Американският президент] Доналъд Тръмп е кулминацията на епохата. Той разбра как днес повече от всеки друг момент в близкото минало медиите трябва да осигуряват на обществото цирка, който желаят. Въпреки че медиите презираха грубото поведение на Тръмп, те го издигнаха като вероятен кандидат и тогава вече нямаха друг избор, освен да го отразяват. Историите за Тръмп произвеждаха онзи трафик, който задоволява боговете на данни и носи финансови ползи. Тръмп започна като лъва Сесил и завърши като президент на САЩ.

Журналистиката като нищо повече от стока

Данните превърнаха журналистиката в стока, нещо, което трябва да бъде рекламирано, тествано, калибрирано. Може би хората в медиите винаги са мислили по този начин. Ако обаче този импулс е съществувал, поне е бил смекчаван. Лидерите в журналистиката бдяха за разделянето на редационната църква от светските интереси на бизнеса […] Някога създателите на списания и вестници гледаха на продукта си като на цялостен пакет: издание, тираж, институция. Те не се възприемаха като издатели на дузина отделни парчета, които всекидневно трябва да бъдат търгувани във Facebook, Twitter и Google. Мисълта за окомплектоването на статии в нещо по-голямо беше интелектуално освобождаващо.

Журналистиката се справя толкова възхитително след победата на Тръмп [на президентските избори в САЩ през ноември 2016 г.], че сега по-трудно се забелязва покварата в основата на професията. Днес всяка възложена задача се подлага на анализ на разходите и ползите: ще привлече ли статията достатъчно трафик, за да оправдае инвестицията? Понякога анализът е ясен и съзнателен, въпреки че в повечето случаи е подсъзнателен и обвит в евфемизми. И в двата случая обаче именно този начин на мислене кара редакторите да обявяват, че дадена идея „не си струва усилията“ или да се притесняват дали дадена статия ще „попие“. Аудиторията за журналистика може да е по-голяма, отколкото преди, но манталитетът [необходим за качествена журналистика] е по-ограничен.

Илюстрация: James Gilleard

Kоментари (0)

Вашият адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с “*”.