Джефри Голдбърг, The Atlantic: Западният свят е в цивилизационна криза

От АЕЖ

2017-02-23 12:54:32   |  Прочитания:239  |    |  0 коментара

Според официални данни във Франция живеят над 100 000 американци. От Томас Джеферсън и Бенджамин Франклин до Франсис Скот Фицджералд и Хемингуей, стотици известни експати са кръстосвали тесните парижки улици и са участвали активно в живота на града, без никога да губят връзка с дома си – това е пулсът на американската общност в Париж. Топли, бъбриви и понякога стряскащи в контраста си с европейците, американските емигранти, някои от които живеят на европейска почва повече от двадесет години, се грижат изключително много за запазването на връзката с дома и активно се интересуват и допринасят за политическия живот на страната си.

Американската библиотека в Париж е един от многобройните примери в тази посока. Основана през 1920 г., близо две години след приключването на Първата световна война, девизът на библиотеката е Atrum post bellum, ex libris lux – в превод „След тъмнината на войната идва светлината на книгите“. В първите години библиотеката се ръководи от малък брой американски емигранти. В ролята си на патрони писатели като Ърнест Хемингуей и Гертруд Щайн публикуват статии в периодичното издание Ex Libris, което съществува и днес под формата на бюлетин. По време на Втората световна война библиотеката остава отворена. По време на Студената война агенти на администрацията на Дуайт Айзенхауер се опитват да премахнат шедьоври, за които се смята, че съдържат комунистически идеи, от архивите на библиотеката. Защитавайки свободата на словото, ръководството на библиотеката не ги допуска до книгите.

В момента начело на библиотеката е Чарлз Трухарт – журналист, който през годините е работил за издания от ранга на The Washington Post. Преди около 29 години в редакцията на изданието се среща за първи път с журналиста Джефри Голдбърг. По това време Голдбърг е само амбициозен стажант. Три десетилетия по-късно той има материали, публикувани в The New York Times, The New York Times Magazine, The Atlantic, New York, The New Yorker, New York Book Review, The Forward, The Washington Post и The Jerusalem Post. Материалът му The Obama Doctrine е плод на изключителен журналистически труд. За него Голдбърг казва, че е създаден „летейки над Азия с Еър Форс 1” – земен, с изключително чувство за хумор, сякаш това е най-естественото нещо на света. Отразявал е сложни и чувствителни теми като конфликтите в Близкия изток и Африка, прекарал е време сред талибаните в Афганистан, интервюирал е лидери на „Хизбола“, „Ал Кайда“, „Ансар ал Ислам“ и др. Повече от впечатляващата му биография може да прочетете тук.

На 14 февруари Голдбърг гостува в Американската библиотека в Париж, за да представи своята гледна точка пред видимо развълнуваната от събитията през последните три седмици американска общност. Той изложи редица аргументи, като ясното му послание бе „да не се опитваме да предсказваме събития с помощта на така наречената „armchair psychology”. Същността на това явление се състои в даването на прибързани и необосновани диагнози относно проблеми, които изискват експертна оценка и продължителен диалог. Това е опасна игра, която се основава изцяло на предположения, които често могат да бъдат обяснени от емоционална гледна точка, но не издържат логически анализ. В същността си този проблем присъства в политическия живот на повечето развити държави, в това число и България.

Тук ви представям казаното от Джефри Голдбърг по време на тази среща, а в края на текста ви предлагам и кратък личен коментар за връзката между случващото се в САЩ и България.

Изявлението на Джефри Голдбърг


Смятах да напиша реч, но в процеса на създаването ѝ през последните няколко дни се усетих победен от няколко фактора. Първо, ускорените процеси, които следват един след друг в столицата. Както знаете, днес Вашингтон претърпя нов нервен срив. На второ място бях победен от смирението, което аз и повечето ми колеги изпитахме след развоя на изборите. Не успяхме да предвидим това, което се случи. Бяхме слепи за това, което се случваше в страната. Бяхме слепи за това, което се случваше в света.

Всеки, който твърди, че знае какво ще донесе утрешният ден, всеки, който твърди, че може да предвиди финалното действие на тази драма, ви лъже. Голяма част от провала ни като журналисти през последните няколко месеца беше, че не разбрахме, че в страната ни има хора, които се чувстват толкова неразбрани, изолирани и гневни, че са склонни и способни да подкрепят един напълно нов политически експеримент.

Част от работата ми като редактор е да успея да разбера защо 62 милиона американци решиха да направят този избор. Това, което ще се опитам да направя тази вечер, е да анализирам външната политика на правителството и да я сравня с тази на предишното, за която мога да говоря много по-обстойно.

Като за начало, не съм сигурен накъде отиваме и какво се случва, но мисля, че сме свидетели на един преломен момент в американската история, защото имаме един изключително необикновен президент. Необикновен по няколко причини. От една страна, преминахме от едно президенство, което е определяно като може би твърде церебрално, стратегическо, анализиращо до крайност, към ръководство, което действа почти и само разчитайки на инстинкти. От друга страна, това, което прави този кабинет толкова контрастен, е неговата склонност да нарушава установени норми – президентски норми, норми на уважение и етикет.

Американското общество се базира на закони, американското правителство се ръководи от норми. Причината определени президенти да следват специфични модели на поведение беше, че това се очакваше от тях, такава беше нормата, която американското общество налагаше за изпълнение. Поради тази причина наблюдаваме един изключителен феномен по отношение на комуникациите с медиите и директното общуване с американското общество – абсолютно новаторство в дискурсните модели и нормите на президентска реч.

Прекарал съм по-голямата част от живота си, анализирайки начините, по които президентите комуникират, затова този проблем е от изключителна важност за мен. Никога не сме виждали нещо подобно. В сферата, в която се смятам за компетентен (външна политика и национална сигурност), това, което прави сегашната администрация толкова интересна за наблюдение, е, че тя не възприема САЩ като държава, достойна за уважение. Това е първият път, в който имаме президент, който не разбира и не приема Америка като изключителен случай. С това искам да кажа, че обикновено президентите винаги се намират по средата между идеализъм и реализъм, те гонят дългосрочни национални интереси. Но в момента имаме президент, който притежава транзакционално мислене по отношение на управлението и целите му са основно свързани с обмен. Сегашното правителство няма интерес САЩ да играе ролята, която сме изпълнявали в продължение на 72 години [от края на Втората световна война]. Не съществува желание за създаване на съюзи. Не съществува желание за гарантиране на сигурността на съюзници. Липсва желание за утвърждаване на това, което всички ние (леви и десни) определяме като американски идеали: демократизация, човешки права, свобода на словото, независима съдебна власт. Това, което администрацията си поставя като цел, са транзакции, сигурност, че на държавата ще ѝ бъде платено по модела на успешен бизнес проект.

Не мисля, че в момента САЩ е готова да се справи с терористичен атентат или заплаха за националната сигурност. Докато си говорим, Националният съвет за сигурност – органът, който поема удара след всяка една заплаха – е поставен в режим на неподвижност. Само 25 дни, откакто правителството е на власт, механизмът на националната ни сигурност, изглежда, спря да функционира. Същността на този проблем е систематична, философска. Изключителността на проблема е, че всичко се случва без връзка, без логична последователност, от един момент в друг. Затова е извънредно трудно да се правят прогнози за случващото се.

Ако се върнем назад и анализираме последните три седмици, всяка една от кризите в правителството беше причинена отвътре. Нищо не се случи в света. Какво ще се случи, когато истинската криза се появи? Събитията досега са просто пролог.

Прекарал съм изключително много време с президента [Барак Обама] в обсъждане на тероризма като явление. Тук е и контрастът, който съществува между лидерските модели. Симпатизантите на Обама твърдяха, че неговият подход към тероризма е изключително калибриран и умерен. Критиците му, от друга страна, го определяха като мекушав, а най-абсурдните му опоненти твърдяха, че той самият е терорист. Картината е много по-комплексна от това.

Спомням си един конкретен разговор с президента преди около година, година и половина, по времето на терористичните атаки в Париж. Съществуваше огромно притеснение и в САЩ, и в Европа, относно подходите на Западния свят към борбата с тероризма. И точно тук можем да открием позитивите и негативите на Барак Обама. По мое мнение той се справи отлично с предизвикателствата, които политическата обстановка в света предлагаше, но се провали в това да говори на обществото за тях, да се обърне не само към САЩ, но и към света, и да потуши вълната от страх. Безспорно той мислеше, че ще овладее притесненията на обществото, като обсъжда тези проблеми спокойно и умерено. Барак Обама е един от най-интелигентните хора, които съм срещал – политиката настрана, социални и партийни принадлежности също. Казвам това с абсолютната обективност на журналист.

Осигурявайки неутрален, логичен път на справяне с проблема, Обама се опитваше да успокои не само обществото, но и служителите си. Тогава си помислих: eто, един изключително интелигентен и логически ориентиран ум. Но ако един лидер не умее да разграничава и разбира емоционалната страна на едно явление, то той не е ефективен лидер. Проблемът с Обама беше, че той не изпитваше страх поради факта, че умееше да прави логическа връзка между събитията. Той разбираше политическата схема и конфликтите, терористичните цели от зараждането им до настоящия момент. Това му попречи да се свърже с емоционалната страна на средностатистическия американец, който по това време изпитваше, а и все още изпитва страх, без значение дали този страх е рационален или не. Американският народ не се чувстваше разбран от Барак Обама именно поради този факт. Той не можа да се свърже емоционално с публиката, да се постави в ядрото на този страх и да го изживее по начин, сравним с този на средностатистическия американец.

В тази емоционална ниша влезе Доналд Тръмп. Той дойде и каза: „Аз ще ви предпазя от тази заплаха за живота и страната ни, която президентът не разбира.“

Обама създаде изключително благоприятна почва за подобен вид емоционално лидерство. Преди седмица присъствах на вечеря във Вашингтон заедно с членове на настоящата администрация. Разбира се, повдигнах въпроса за указа, който се забрани влизането в САЩ на гражданите на седем предимно мюсюлмански държави, както и приемането на сирийски бежанци. Това беше момент, в който усетих, че звуча подобно на президента Обама, тъй като казвах на тези хора, че в това решение няма логика. Има контра-аргументи, например в случая на Ирак, тъй като сегашното правителство е наш съюзник в борбата с ИДИЛ. Естествено, прибавих и статистически данни: нито един американец не е пострадал или убит от сирийски бежанец в САЩ.

Разбира се, в този момент ние гледахме един към друг и взаимно се смятахме за некомпетентни. Замислих се, че и двата лагера биха могли да предоставят еднакво валидни аргументи и доводи защо другите грешат. Един от опонентите ми поклати глава и отговори: „Да, това още не се е случило. Но защо бихме внесли този проблем в държавата си? Защо бихме създали благоприятна почва за подобни инциденти?”

Последният аргумент е в ядрото на това, което работническата класа на САЩ разбира, звеното, където се получава връзка между политика и общество. Сегашната администрация не се опитва да разгледа или допусне съществуването на определени факти. Тя предлата една флуидна, опростена схема на един изключително сложен проблем. Това, което тя разглежда, са силните емоционални крайности и начините, по които е възможно те да бъдат използвани за политически цели.

В такъв случай какъв би бил отговорът на Вашингтон на потенциална терористична атака? До какви крайности би могло да доведе емоционалното възприемане на глобални проблеми?

Най-ефективният начин да се създаде криза в САЩ и да се подтикне нарушаването на основни конституционални права би бил терористичен атентат, последван от свръхреакция от страна на обществото и американското правителство.

Твърдението, че една или друга социална група би придизвикала цивилизационен сбъсък, както и аргументите срещу глобализацията с оглед на този проблем, са фундаментално неточни и рискови.

Поради това Барак Обама не говореше за този проблем като за цивилизационен проблем. Той не го представяше като милиард мюсюлмани срещу западните ценности. Той се опита да предпази, по един или друг начин, американските и европейските мюсюлмани, които са интегрирани от години в обществото, и може би доведе тези опити до крайност, убеждавайки и себе си, и другите, че терористичната заплаха не представлява сериозна заплаха за обществото. Той не искаше да маркира една голяма част от света като опасна, затова се опита да направи разграничаване между термините „тероризъм” и „ислям”.

Доналд Тръмп и сегашната администрация виждат ситуацията в САЩ именно като битка на цивилизациите. Те държат определени общности отговорни за делата на радикалните групировки. Може да спорим относно съществуването на администрация, която е способна перфектно да калибрира хладнокръвна политика и емоционално лидерство, но в настоящото правителство не съществува интерес в посока на търсенето на златната среда.

Напълно възможно е Доналд Тръмп да спечели и следващите избори. Един от огромните политически недостатъци на Барак Обама беше неговата неспособност да направи действията си видими. Той буквално изхвърли огромна сума в американската икономика.

Тръмп, от друга страна, ще инвестира в инфраструктура. Всеки път, в който се прави първа копка, на златната лопата ще бъде изписано неговото име. С диаманти. И всеки един американец от средната класа ще знае на кого да благодари за работата си.

И тук се сблъскваме с друг проблем: Демократическата партия в САЩ се отнасяше към средностатистическия работещ американец със снизхождение. Политиката се пречупи, системата се провали от гледна точка на това, че не излъчи кандидати, които да бъдат достойни за поста на държавен глава на САЩ.

Междувременно, журналистите са обзети от екзистенциална криза. Доналд Тръмп допринася за бизнеса. Не възприемайте това в монетарно измерение. Хората искат да четат за Доналд Тръмп. Те следят случващото се в американската политика подобно на риалити формат. Това съдздава множество проблеми за така наречената mainstream (традиционна) журналистика. На първо място, някои издания решиха, че ще бъдат в абсолютна опозиция. Те просто отказаха да се опитат да разберат как да разрешат тези конфликти, това разделение, което предоставя огромна възможност за журналистическа полемика. Не само заради казуса с фалшивите новини, но и по чисто морални възражения: трудно е да пишеш за общество, когато фактите показват, че то подкрепя расизма, сексизма и религиозната сегрегация.

Относно фалшивите новини, всичко, което ни остава, е да проверяваме. Отново и отново. Постоянно повтарям на журналистите The Atlantic, че се намираме в безмилостна среда – не можем да си позволим да правим грешки. Обществото промени значението на термина “фалшиви новини”. Той означаваше определено понятие. Днес той стои зад всяка гледна точка, която не ни харесва.

Това е война между ценностите на Средновековието и Просвещението. Значението на физически обозримата, доказуемата истина трябва отново да бъде доказвано лице в лице с ирационална емоция. Това поражда вълна от политика на емперичната истина. Това ме кара да мисля, че демокрацията не би могла да издържи теста на социалните медии. Всичко, което вярвахме, че може да бъде логично, сега се представя като нелогично. Трябва да доказваме вече доказани методи. И всичко това поради глобализацията на суровата емоция, която не познава аргументи и логически доводи.

Разбира се, нашата задача като журналисти е не само да излагаме на показ недостатъците, но и да признаваме, когато нашите опоненти успеят да променят политическата обстановка в положителна посока – това казвам на колегите си в The Atlantic. Ако администрацията на Тръмп вземе добро решение и допринесе за политиката на страната, ние трябва да го признаем, независимо от личните си убеждения.

Ако трябва да се абстрахирам от ролята си на редактор и да вляза единствено и само в тази на гражданин, да, аз имам проблем. Имам проблем с хората, които гласуваха за Доналд Тръмп, но не вярвам, че 62 милиона американци са расисти. Мога да допусна, че се е наложило те да игнорират неговите расистки изказвания, за да могат да влязат в урната и да изберат този кандидат. Но от професионална гледна точка аз нямам право и не мога да си позволя да игнорирам тези 62 милиона. Не мога да пренебрегна страха, който те чувстват – заради глобализацията, заради скоростния технологичен прогрес, заради каквито и да било други причини. Тези хора са истински. Те също притежават сложно и аргументирано мислене и заслужават тяхната гледна точка да бъде чута.

Допълнителен фактор, който изигра огромна роля в изборите, бяха агенциите и медиите, които съзнателно осъществяваха пропаганда с цел компроментиране. Съществуваше аналогия на спорен мач: борейки се за финалната точка, отборите достигат до равенство по един или друг начин. И когато изсвириха финалния сигнал, точката беше отбелязана от Доналд Тръмп. С оглед на това бихме могли да кажем, че ако един или друг компромат срещу Хилари Клинтън не се беше появил, тя би могла да спечели. Но тя беше невероятно слаб кандидат. В крайна сметка преди осем години един никому непознат, неопитен политик, чието второ име беше Хюсеин, победи на изборите.

Що се отнася до Хилари Клинтън, ударите в нейната кампания бяха нанесени и отвътре, и отвън, но Тръмп беше по-силен в очите на средностатистическия американец с гимназиално образование. Демократите, от друга страна, нямаха нито интерес, нито представа как да достигнат до тази социална класа, която загубиха още преди близо 40 години. Не вярвам, че кандидатите, които излъчихме като държава, бяха най-добрите възможни кандидати. Системата ни не работи. Тя се срина. Преди години тази система стимулираше компромисите между ляво и дясно, тя се стремеше да се катализира в центъра. Републиканци и демократи можеха да бъдат приятели. Но това вече не се случва. Умереността не се награждава в тази система.

Дали можем да сравним феномените, които наблюдаваме в момента, със случилото се преди началото на Втората световна война? Не бих отишъл толкова далеч. Все още никой не е заключил редакцията на The New York Post или The Atlantic. Тълпи от протестиращи свободно изразяват мнението си след всяка следваща заповед, която накърнява по някакъв начин човешките права. Това е здравословен отговор на гражданската имунна система. Трябва да си припомним, че хората се страхуват от това, което Тръмп би направил, но не се страхуват да изразят мнението си срещу него.

Но е време е да приемем и признаем, че Западният свят е в цивилизационна криза. И пред нас стои предизвикателството да се справим с тази криза по цивилизован начин.

Коментар към лекцията на Джефри Голдбърг


Глобалното общество е насочило своя поглед към Новия континент. Връзката на България със САЩ е сложна, изпълнена с противоречия и вълнува дълбоко различните слоеве на българското общество. Американското влияние над България не може да бъде отречено, независимо от силните емоционални реакции и социалните разриви, които то поражда. Поради връзката, която съществува между родината ни и най-силната икономика на 20-ти век, политическите турбуленции отвъд океана биха имали дългосрочни последствия върху българската политика. Къде се крият паралелите между двете държави и може ли България да научи нещо от резултатите на този „политически експеримент”?

Статистиката сочи, че гражданите на САЩ над 65-годишна възраст (посочвам тази възрастова група, тъй като тя остава най-силно политически активна в България) се адаптират все по-бързо и ефективно към новите технологии. През 2014 г. 86% от тях използват интернет и 91% имат мобилни телефони. Според проучвания за България от същата година, едва 1.33% от българските граждани над 65-годишна възраст са дигитално грамотни. В ерата на цифровите технологии, в която информацията циркулира с безпрецедентна скорост, България се нарежда на предпоследно място сред държавите в ЕС по интернет потребление на гражданите между 16 и 75 г. Това означава, че голяма част от българското население няма достъп до независими източници на информация, онлайн бази с данни, електронни енциклопедии, дискусии и пр. Следователно, по-голямата част от българите все още получават крайно обобщена и филтрирана информация чрез телевизия и преса, чиято репутация остава противоречива. Политическото бъдеще на България се определя от вечерните новинарски емисии.

Кризата на демокрацията прилича на внезапно появила се тежка болест. Но вместо тя да бъде лекувана, в България, по стар и изпитан обичай, прилагаме бабини лекове и чакаме “да мине”. Тази криза само намеква за другите, уж вторични кризи: в съдебната система, в здравеопазването и в образованието, последната от които е пряко свързана с проблема. По политически причини България от десетилетия страда от липса на пълноценна и работеща образователна система, адаптирана към нуждите на съответното време. Изолация и политически обременена наука и литература – в периода след Втората световна война всички тези фактори формират едно население, което прави адаптацията на повечето българи към съвременния свят още по-сложна.

Доналд Тръмп триумфира над гимназиална Америка, с което подкопа всяка възможност за обединение на по-голямата част от американския народ. По един или друг начин случващото се в САЩ се случва и в България и то от години. Съсредоточаването на властта в един единствен “спасител” срещу общ “враг” е мотив, който присъства неизбежно на българската политическа сцена в последните близо три десетилетия. Българското общество пропилява ценни ресурси и време в резултат на обикновена, махленска наглост и скалъпени конспирации, които могат да виреят само там, където съществува криза в интелигенцията.

Бентът, който спираше потока на информация към Източна Европа, се срути, изливайки в краката на обществото огромно количество история, която бе в рязък контраст с комунистическата пропаганда. Криворазбраната цивилизация на стерилния социализъм се превърна в криворазбрана демокрация на пословичната българска “свободия”. Предизвикателството пред българския народ е да филтрира тази информация, да се научи да я възприема и използва за изграждане на една по-стабилна държавна структура, която ще донесе със себе си и истинска държавност. Превръщането на разделения български народ в общност, чиито членове са способни да водят дискусии и да приемат чуждото мнение, ще ни научи да правим избор и да взимаме ключови решения.

Политически преход след смяна на политическата система е напълно допустим. Недопустима обаче е липсата на преход от едно разделено общество към демократична общност. Защото общността оцелява дори при наличието на лидери като Доналд Тръмп. Поради цялата гама от политически причини, довели до избора им, американците посрещнаха 2017 г. разделени и без колективно самосъзнание. Това е предпоставка за нов световен конфликт, който може да върне часовниците назад с повече от столетие.

Ще успее ли България да се справи със страха си от глобализацията и да пристъпи смело напред с ресурсите, с които разполага, или ще се удави във водовъртежа на събитията? Дали ще поемем отговорност за собствените си познания и действия или ще продължим да се осланяме на лесни обяснения и да направим избор като този, който направиха 62 милиона американци направиха – да се страхуваме от съседите си, да презираме инакомислещите, да ненавиждаме чужденците и да крадем от ближния?

Това е въпросът, на който всички ние заедно трябва да намерим отговор възможно най-скоро. Предстои ни именно това – избор. След 27 години прехвърляне на отговороност е време да поемем отговорност за действията си. Отговорност за обществото си. Отговорност за избора си.

Снимки:

Обама и Голдбърг. Louis Proyect

Американската библиотека в Париж

Джефри Голдбърг. Снимка,Twitter

mariage_christelle_david

Jeffrey Goldberg, Twitter, personal account

Автор: Йоанна Маринова
Йоанна е родена в София. Завършва средното си образование във Френска езикова гимназия “Антоан дьо Сент Екзюпери” в Пловдив. В момента следва специалност „Хуманитарни и социални науки“ в Париж.

Kоментари (0)

Вашият адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с “*”.