Съдебната практика при език на омразата: еволюция в Европа и застой в България

От АЕЖ

2014-09-24   |  Прочитания:6145  |    |  0 коментара


...толерантността и уважението към равното достойнство на всички човешки същества представляват основите на демократичното и плуралистично общество. Имайки предвид това, като принцип, може да се смята необходимо в някои демократични общества да се санкционират или дори предотвратят всички форми на изразяване, които разпространяват, насаждат, насърчават или оправдават омраза, основана на нетолерантност... (Ербакан с/у Турция, решение на ЕСПЧ от 06 Юли 2006, пар. 56)

 

Свобода на изразяване vs. слово на омразата

Европейският съд за правата на човека (ЕСПЧ) в своята обширна практика е идентифицирал множество форми на изразяване, които са считани за противоречащи на принципите на едно демократично общество и на разпоредбите на Европейската конвенция за правата на човека (Конвенцията). Въпреки че не съществува универсално приета дефиниция за език на омразата, чрез своята практика ЕСПЧ (Съда) установява критериите, които позволяват да се прокара разделителна линия между понятието „език на омразата” и свободата на словото, гарантирана от Конвенцията в чл.10:

Βсеки има право на свобода на изразяването на мнения.Това право включва свободата на всеки да отстоява своето мнение, да получава и да разпространява информация и идеи.

Това право важи не само за информация и идеи, които намират благоприятен прием или се считат за безвредни, но и за такива, които „шокират или смущават държавата или която и да е друга част от населението”

Според чл.10 от Европейската конвенция за правата на човека и чл.19 от Международния пакт за гражданските и политическите права, както и чл.41 от Конституцията на България, гражданите имат право да получават и разпространяват свободно информация и идеи. Това право важи не само за информация и идеи, които намират благоприятен прием или се считат за безвредни, но и за такива, които „шокират или смущават държавата или която и да е друга част от населението” (Хендисайд с/у Обединено кралство и др., ЕСПЧ; Конституционен съд на България, решение № 7 от 4 юни 1996 г. по конституционно дело № 1/1996 г.). Когато става дума за медии, тези принципи, изградени в практиката на Съда, са особено валидни, тъй като те (медиите) имат задачата да разпространяват информация и идеи, която кореспондира и с правото на  обществото да получава тази информация, да бъде информирано (Лингенс и др. с/у Австрия, ЕСПЧ).

Същевременно, правото на свободно изразяване не е абсолютно в европейското право. Според Европейската конвенция за правата на човека и по-специфично чл.10, пар.2, правото на свобода на изразяване може да ограничава от националното законодателство с цел да се защитят „репутацията и правата на други хора”, както и „националната сигурност, териториалната цялост, обществената безопасност”.

В своята практика по дела, третиращи враждебна реч, Съдът в Страсбург изключва езика на омразата от защитата на Конвенцията чрез

два основни подхода:

1. Чрез прилагането на чл. 17 от ЕКПЧ – обявявайки жалбите на лица, които проповядват или подбуждат към вражда, омраза или дискриминация, срещу решения на национални съдилища за ограничение на свободата им на изразяване, за недопустими заради злоупотреба с права. Този подход се наблюдава още в най-ранните решения на страсбургските институции, които обявяват за несъвместимо словото на омразата с разпоредбите на чл.17:

„Никоя от разпоредбите на тази Конвенция не може да се тълкува като предоставяща правото на някоя държава, група или лице да осъществява дейност или действия, имащи за цел разрушаването на което и да е от правата и свободите, предвидени в тази Конвенция, или ограничаването им в по-голяма степен от предвидената в Конвенцията.”

2. Чрез прилагането на ограничения в правото на свободно изразяване (чл.10) и сдружаване (чл.11), „които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност и на териториалната цялост, за предотвратяването на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала, както и на репутацията или правата на другите...”     

Ето и някои от емблематичните дела на ЕСПЧ по темата:

Норууд с/у Великобритания

В светлината на надигналите се настроения срещу бежанци и мигранти у нас през последните месеци, важно място заема решението на ЕСПЧ по делото Норууд с/у Великобритания. Основните националистически сили в България използваха националния ефир за насаждане на страх и омраза срещу лицата, потърсили закрила в България, главно базирайки своите твърдения на тяхната различна религия и произход. Търсещите закрила бяха поставени под общ знаменател от представители на властта и медиите, които им приписваха различни престъпления като  инстинктивни, присъщи, вродени.

Делото Норууд с/у Великобритания е пример за решаване на дело за език на омразата, чрез прилагане на чл.17 от Конвенцията и обявяването на жалбата за недопустима.

Жалбоподателят е регионален администратор на Британската национална партия (БНП) -  крайнодясна политическа формация, наследник на Националния фронт. Между ноември 2001 г. и януари 2002 г. г-н Норууд разпъва на един от прозорците в дома си голям постер, изработен от БНП, на който има снимка на кулите близнаци в пламъци, придружена от надпис – „Вън ислямът от Британия – да защитим народа на Великобритания” заедно с полумесец и звезда в забранителен знак. Плакатът е премахнат от полицията след сигнал от съседи.

В резултат г-н Норруд е обвинен и осъден за нарушение на Закона за запазване на обществения ред поради излагане на знаци и писания, съдържащи обидни и агресивни квалификации срещу определена расова и/или религиозна група. Г-н Норууд твърди пред ЕСПЧ, че правото му на свободно изразяване е нарушено от съдилищата в родината му. Той е категоричен, че свободата на словото включва и провокативна, недружелюбна, отцепническа реч, стига тя да не насажда омраза и да не подбужда към насилие. Освен това Норууд настоява, че живее в отдалечен район и няма свидетелства, че дори един мюсюлманин е видял постера.

Съдът може да се тълкува като даващо право на държава, група или индивид да извършва или да се включва в каквато и да е дейност, целяща разрухата или ограничението на някое от правата и свободите, закрепени в Конвенцията.

Съдът, от своя страна, се обръща към разпоредбите на чл. 17 на Конвенцията и твърди, че нищо в нея неможе да се тълкува като даващо право на държава, група или индивид да извършва или да се включва в каквато и да е дейност, целяща разрухата или ограничението на някое от правата и свободите, закрепени в Конвенцията. Основната цел на чл.17, казва Съдът, е да предотврати отделни лица или групи с тоталитарни цели да експлоатират в свой интерес принципи и свободи, залегнали в Конвенцията. ЕСПЧ се съгласява с изводите на местните съдилища, че думите и изображенията, използвани в плаката, са публична атака и обида срещу всички мюсюлмани. Те ги поставят под общ знаменател и обявяват всички мюсюлмани, живеещи във Великобритания, за принадлежащи към терористична група. Подобна всеобща, яростна атака срещу религиозна група, свързваща групата като цяло с брутален акт, какъвто е тероризмът, е несъвместима с ценностите, прокламирани и гарантирани от Конвенцията, и в частност – с идеите за толерантност, социален мир и антидискриминация.

Йершилд срещу Дания

Основополагащо в журналистическата сфера е делото Йершилд с/у Дания,  в което Съдът определя стандартите за журналистическа етика при отразяване на словото на омразата. Йенс Олаф Йершилд е  журналист в Danish Broadcasting Corporation. Той води неделно информационно издание, което се фокусира върху широк кръг социални и политически теми и проблеми, включително ксенофобия, миграция, бежанци. Журналистът е осъден от местните власти поради излъчването на интервю с членове на местна групировка, наричаща себе си  „Зелените куртки” (gronjakkerne). Те са скинхед организация, известна с расистката си реч и нападенията над мигранти. По време на интервюто трите момчета от „Зелените куртки” правят поредица от обидни и унизителни коментари относно мигранти и етнически групи в Дания. Те твърдят, че всички чернокожи са животни, не по-различни от маймуна; че чужденците са виновни за разпространението на наркотици сред населението и това е единственото, с което се занимават; че същите не следва да се считат за човешки същества.

Г-н Йершилд е осъден от местните власти за разпространение на език на омразата и клевета, въпреки че кани в студиото и социален работник,  който търси корените на поведението на „Зелените куртки” като дискутира социалната среда, в която са израстнали тримата участници в интервюто. Йенс Йершилд задава в студиото въпроси относно криминалното минало на момчетата, дава контрааргументи, посочвайки, че има множество чернокожи хора на високи и отговорни постове,  следователно едва ли биха могли да бъдат наречени „животни” и др.

Заедно с Йенс Олаф Йершилд са осъдени трите момчета от „Зелените куртки”, както и директорът на дирекция „Новини“ в медията. Според различните инстанции, гледали делото, г-н Йершилд е спомогнал за разпространението на омразните слова на членовете на „Зелените куртки” без необходимата критика и без да внесе нужния баланс чрез противоположни мнения и оборващи тези.

Журналистът подава жалба до ЕСПЧ, твърдейки че неговото право на свободно изразяване по чл.10 е било нарушено с осъждането му от местните власти. В своето решение по делото стразбургските съдии повтарят и потвърждават още веднъж закрепеното в практиката на Съда становище, че свободата на изразяване представлява една от основите на демократичното общество и нейното съхранение е от особена важност. Докато медиите не трябва да престъпват определени граници, inter alia, в интерес на „защитата на репутацията и правата на другите”, на тях им е възложено да предават информация и идеи от обществено значение, които обществото има кореспондиращото право да научи. В противен случай, медиите няма да могат да упражняват своята жизненоважна роля на „обществено куче-пазач”.

В противен случай, медиите няма да могат да упражняват своята жизненоважна роля на „обществено куче-пазач”.

Съдът смята, че Йершилд ясно е посочил, че материалът ще се занимава с расизмът в Дания, като бъдат показани расистките възгледи на група младежи и обсъдени техните корени и социална среда. Съдиите приемат, че взета като цяло, програмата не може да бъде обвинена в пропагандиране на расистки възгледи. Съдът не се съгласява с мнението на националните власти, че материалът е представен без никаква критика или балансиращи контрамнения. В неговото виждане г-н Йершилд ясно се разграничава от позициите на „Зелените куртки” като ги описва като „група екстремисти”, „подръжници на Ку-клукс-клан”. Нещо повече - журналистът подчертава техните многобройни криминални прояви, фактът, че самите те живеят на социални помощи и са неспособни да се включат пълноценно в обществото, правейки явен паралел между тези факти и техните възгледи.

Ето защо, ЕСПЧ намира, че правото на свободно изразяване на г-н Йершилд е нарушено във връзка с чл. 10 от Конвенцията. Наложената му глоба не представлява ограничение, „необходимо в едно демократично общество” и е диспропорционална на принципа за „защита на репутацията и правата на другите”.

Гюндюз с/у Турция

Друго основно решение на ЕСПЧ, което се занимава с дефинирането и отграничаването на словото на омраза от други форми на изразяване в контекста на публичен дебат е Гюндюз с/у Турция. Г-н Гюндюз, в качеството си на лидер на ислямска секта, по време на телевизионен дебат изразява своето дълбоко неудволетворение от модерните секуларни демократични институции в Турция, описвайки ги като „нечестиви”. По време на предаването, той открито защитава въвеждането на система, основана на шериата. Поради тези си изявления г-н Гюндюз е осъден на две години затвор за насаждане на омраза и враждебност на религиозна основа.

В своето решение от 2003 г., ЕСПЧ стига до заключението, че намесата на турските власти в правото на изразяване на тъжителя съставлява нарушение на чл. 10 от Конвенцията. Съдът не счита, че наложената му присъда отговаря на принципа за „необходимост в демократичното общество”. Съдийският състав още веднъж напомня, че чл. 10 следва да се рабира като защитаващ освен всичко друго и реч, която може да шокира, обиди, разстрои. На базата на това, съдиите смятат, че представянето на възгледите на г-н Гюндюз в телевизионно предаване, в рамките на един широк обществен дебат по темата и когато тези възгледи са добре балансирани от контратези, не изисква санкция от страна на държавата. С шест гласа срещу един (този на турския съдия), ЕСПЧ намира, че правото на свободно изразяване на г-н Гюндюз е нарушено. В своето особено мнение, несъгласният с общото решение, съдия Тюрмен счита, че изявленията в предаването съставляват език на омразата и са обидни за мнозинството от турците, които са избрали да живеят в секуларно общество.

Практиката на ЕСПЧ по приложение на разпоредбите на ЕКПЧ еволюира с годините, давайки живот на разпоредбите на Конвенцията, писана преди повече от 60 години. В тази връзка с решението по делото

Вейделанд и други с/у Швеция

ЕСПЧ за първи път третира език на омразата, основано на сексуална ориентация.  Според Съда подобно слово съставлява също толкова сериозно нарушение, както това, което се основава на раса, произод и религия, допълвайки неформалната дефиниция за слово на омразата с още един признак.

Жалбоподателите по това дело разпространяват около 100 листовки в чекмеджетата на ученици в шведска гимназия. В тези флаери хомосексуалността е обявена за анормална сексуална наклонност, която има „морално упадъчен ефект върху обществото”. В листовките се навеждат обвинения за разпуснатия живот на лицата с хомосексуална ориентация, който е в основата на разпространението на „модерната чума” – вирусът на СПИН.

В решението си ЕСПЧ отбелязва факта, че листовките съдържат сериозни предразсъдъци към ЛГБТ обществото. Решението припомня утвърденото в практиката становище (Фере с/у Белгия), че речта, насаждаща омраза към дадена група, не е нужно да съдържа призив към извършване на акт на насилие, за да бъде санкционирана. Дори и само действия, носещи обида, принизяващи и дехуманизиращи дадена група от населението, могат да бъдат достатъчни за властите, за да приложат ограничения в свободата на словото. В подкрепа на своето решение, Съдът набляга на факта, че листовките са били оставени в шкафчета на гимназисти. Младежите са на възраст, на която лесно се впечатляват и все още нямат добре развито критично мислене към информацията, нито пък имат възможност правилно да я оценят  и отхвърлят като дискриминативна.

Съдиите Шпилман и Нусберг в своето особено мнение по делото напомнят, че, според официални проучвания в страните-членки на Съвета на Европа, ЛГБТ студенти и ученици страдат от широко разпространен тормоз поради своята сексуална ориентация, както от съученици, така и от учители.  Това прави още по-наложително ограничението в свободата на изразяване на дискриминативни хомофобски мнения в образователни институции.

В областта на престъпления от омраза и в частност словото на омразата, практикувано от политически субекти,

важно място има делото Вона с/у Унгария.Това е първото дело на Съда, в което той, въз основа на чл. 11 от Конвенцията, отсъжда за разформироването на дадена политическа организация.

Това е първото дело на Съда, в което той, въз основа на чл. 11 от Конвенцията, отсъжда за разформироването на дадена политическа организация.

Габор Вона е президент на асоциация Унгарска гвардия (Magyar Gárda Egyesület), основана през 2007 от членове на политическата партия Движение за по-добра Унгария (Jobbik ). Малко след създаването си, асоциацията учредява Движение унгарска гвардия (Magyar Gárda Mozgalom). „Гвардейците” носят военни униформи с нашивки, подобни на тези на офицерите от крайнодясната фашистка партия на кръстосаните стрели, управлявала Унгария в периода 1944 г. – 1945 г. Провеждат се военизирани събрания и маршове основно в села с преобладаващо ромско население. Огромна част от тяхната реторика се гради около защита на етническите унгарци от т.нар. „ромска престъпност”.

През декември 2007 г. главният прокурор на Унгария започва процедура по разпускането на асоциацията, а унгарският съд разформирова организацията поради дейността й, включваща паравоенни шествия, таргетиращи и сплашващи на общ принцип ромското населие, с което насажда и подбужда към омраза. Решението е потвърдено и от Върховния съд. Г-н Вона обжалва решението на националните съдилища пред ЕСПЧ с твърдението, че е нарушено неговото право на свободно сдружаване по чл. 11 от Конвенцията.

В свое решение от  юли 2013 г., ЕСПЧ намира, че разформироването на движението  от местните власти представлява законно ограничение в правото на сдружаване. Съдът приема, че дейностите и реториката на организацията се основават на расово базирано противопоставяне на ромското малцинство на унгарското мнозинство, както и че те са преминали границите на мирните и легални мерки за изразяването на политически виждания. Съдът намира следователно, че унгарските власти са били длъжни да вземат превантивни мерки в защита на демокрацията.

ЕСПЧ също така специфично отбелязва, че страните по Конвенцията не могат да бъдат задължавани да дочакват дадено политическо движение де факто да извърши действия, които подкопават демокрацията или подбудено насилие от тяхната реч реално да се възпроизведе, преди да се намесят. Съдът постановява, че държавите са в правото си да предприемат превантивни мерки, за да защитят правовия, демократичен ред, в случай на сериозна, надвиснала заплаха за правата на други лица, която подкопава фундаменталните ценности, върху които лежи демократичното общество. Една такава ценност е „съжителството на членове на обществото без расова сегрегация, без което демократичното общество е немислимо.”

Отново в сферата на политическото боравене с език на омразата, често основен похват за различните националистически и популистки движения, интерес представлява делото Льо Пен с/у Франция. Жан-Мари Льо Пен е известен политик, президент на френския „Национален фронт”. Той е осъден и глобен с 10,000 евро от френските съдилища за свои изявления в интервю за вестник Льо Монд. В него Льо Пен казва, че „денят, в който вече има не 5 милиона, а 25 милиона мюсюлмани във Франция, ще бъде този, в който вече те ще командват”. Последствие политикът отново е глобен поради коментар, направен по отношение на първоначалната му глоба, който включва следните думи: „Когато кажа на хората, че когато мюсюлманите в тази страни станат 25 милиона, ще трябва да внимаваме за всяка крачка, която правим, те често ми отговарят: „Но, г-н Льо Пен, това вече се случва!” – и са прави.”

След като Льо Пен сезира ЕСПЧ с претенция за нарушено право на изразяване, в своето решение от април 2010 г. Съдът обявява жалбата на политика за открито необоснована, а оттам – недопустима. Становището на ЕСПЧ е, че намесата на френските власти в правото на свободно изразяване на г-н Льо Пен под формата на наказателно преследване, е предписано от закона ограничение и преследва легитимната цел да защити репутацията и правата на други лица.  Съдийският състав приема, че становищата на г-н Льо Пен представят мюсюлманската общност като цяло в заплашителна светлина, което е вероятно да подбуди настроения на отхвърляне и враждебност от традиционното френско общество.

България – актуална ситуация и съдебна практика

Решенията на ЕСПЧ по делата Вона с/у Унгария и Льо Пен с/у Франция са особено релевантни за България, където на лице е повече от един политически субект, използващ език на омразата или извършващ деяния от омраза.

Примерите, за съжаление, са вече многобройни:


  • 20 май 2011 г. - в резултат от поредната провокация на група националисти от политическа партия „Атака”, пред софийската джамия Баня Башъ се стигна до сблъсъци и насилие, в резултат на което пострадаха невинни хора. Заедно със скандирания от рода на "Турски мекерета!", "Терористи гадни!", "Еничари!", "Резаци!", "Фесове!", "Вън от България!", "Хайде в Анкара!" бе показно запалено и молитвено килимче;

  • 17 април 2011 г. - група привърженици на ВМРО, съпроводена от фенове на бургаски футболни отбори, нападнаха молитвения дом на бургаския клон на „Свидетелите на Йехова”;

  • септември 2011 г. - криминален случай в Катуница води до антиромски протести в цялата страна, „Атака” разпространява крайно расистката брошура, озаглавена „Циганската престъпност - опасност за държавата”. Брошурата, без да посочва първоизточник на „данните”, приписва на ромите куп зверски и възмутителни престъпления, като внушава, че тази общност, като цяло, е носител на престъпност, и то такава, която застрашава държавата;

  • 03 ноември 2013 г. - привърженици на „Атака“ организират протест пред НДК срещу „нелегалните имигранти“, издигнати са лозунги с различни омразни слова;

  • 03 ноември 2013 г. - едновременно с митинга на „Атака“ се провежда шествие на националистически формирования, начело с ВМРО, БНС и сдружение на футболните фенове, даден е ултиматум на държавата да „въведе ред“, придружен с предупреждение, че „ако и този път управляващите не вземат необходимите мерки за спиране на агресивните действия от нелегални имигранти, от ВМРО може сами да се справят с проблема.“;

  • 14 февруари 2014 г. - атака на футболни фенове срещу Джумая Джами в Пловдив, преминаващи роми са атакувани също, протестът се насочва към местната централа на ДПС и турското консулство.


Този списък далеч не е изчерпателен. Расистката, хомофобска и ксенофобска реч не е нещо ново не само за българските политици, но и за медиите. Същевременно според МВР и прокуратурата на Република България да наричаш човешки същества „животни”, „боклуци”, „мангали” и „получовеци”, призовавайки те да бъдат приети от обществото като „лични врагове” на страниците на високотиражен ежедневник, не представлява нарушение на закона по смисъла на чл. 162 (1) от Наказателния кодекс.

Това стана ясно от отговор от март 2013 г. на Столичната дирекция на МВР по сигнал на АЕЖ-България до Софийската районна прокуратура, подаден по повод статията на Кеворк Кеворкян „Боклуци”, публикувана в печатното и онлайн изданието на в. „Стандарт”. Отговорът на МВР само затвърди позицията на институциите по казуса. Журналистът и член на организацията Спас Спасов сезира прокуратурата по същия повод и получи отговор от Главна дирекция „Национална полиция“, гласящ, че след „задълбочена проверка” по случая не е установено престъпление от общ характер.

По данни на Европейската комисия срещу расизма и нетолерантността (ЕКРН), предоставени им от българските власти, от януари 2008 г. до септември 2013 г. са образувани 55 досъдебни производства по член 162 (включително по параграф 1 за подбуждане и по параграф 2 за използване на насилие или увреждане на имущество). Единадесет от тях са внесени в съда и са осъдени десет души. От общо 56 образувани досъдебни производства по член 164 нито едно не е довело до осъждане.

“EКРН е изненадана, че толкова малко случаи на слово на омразата са достигнали съда, а процентът на произнесените присъди е толкова нисък. Тя изразява съжаление, че действащите разпоредби на наказателното законодателство за борба със словото на омразата се посочват рядко и обикновено, безрезултатно. Това отправя силно послание към обществеността, че словото на омразата не е сериозно и може да бъде използвано безнаказано.“, се посочва в последния доклад на Комисията за България, публикуван на 16 септември т.г.

Комисията критикува и регулациите, прилагани спрямо медиите, стигайки до заключението, „че действащата система за санкциониране на нарушения на съответното законодателство, отнасящо се до медийни  услуги, е неефективна.“ Ето защо, с оглед на мащаба на словото на омразата в медиите в България, ЕКРН счита, че CEM следва да играе много по-голяма роля за санкционирането на доставчици на медийни услуги, които разпространяват слово на омразата. Според Комисията глобите са прекалено ниски, за да имат разубеждаващо действие.

По думите на председателя Българския хелзински комитет (БХК) Красимир Кънев причините за това поведение на българските правораздавателни органи са широко разпространените предразсъдъци в обществото спрямо малцинствените групи, които се споделят масово и от прокуратурата, и съда. „За разлика от други страни, в  България се смята за напълно нормално, включително сред представителите

на средната класа, да се изразяват публично негативни чувства към тези

хора. Другата причина е лошият достъп до правосъдие на тези, в основата си бедни и отхвърлени от обществото групи.“, допълва той.

Към настоящия момент има няколко жалби срещу България в ЕСПЧ заради бездействие на правораздавателните органи във връзка със слово на омраза. Сред тях са:


  • делото Караахмед срещу България относно инцидента пред софийската джамия през май 2011 г., описан по-горе;

  • делото Русинов и други срещу България относно предизборната брошура на партия Атака от 2011 г., озаглавена „Циганската престъпност – опасност за държавата” – описана по-горе;

  • делото Будинова и Чапразов срещу България, заведено срещу Волен Сидеров за последователни и систематични негови публични изявления, представляващи слово на омразата, насочено срещу ромите и други малцинствени групи в Република България. Първоначалната жалба пред националните органи е подадена от над 80 лица, с различна малцинствена принадлежност – роми, евреи, турци, арменци, гей хора;

  • делото Стоянов срещу България - хомофобска реч и призиви за насилие, които съпътстват петият „София прайд” през 2012 г.


На въпрос на АЕЖ дали провала на прокуратурата да разследва престъпленията от омраза се дължи на проблеми в НК, неяснота на разпоредбите или може би на непознаване на международната практика, Красимир Кънев отговаря: „Във формулировката на съставите на чл. 162 и чл. 164 няма нищо неясно. Те не са нови в НК. Не се изисква и кой знае каква подготовка на разследващите и правораздавателните органи. Вярно е, че те масово не познават международната практика, но и това не е основната причина. Основната причина е нежеланието да се прилага закона, когато става дума за слово на омраза спрямо етническите и религиозните малцинства. Друг е въпросът, когато става дума за слово на омраза от страна на представители на тези малцинства към мнозинството. Там много бързо се намира и капацитет, и желание да се приложи закона.“

Важни стъпки бяха направени в проекта за нов НК, където бе разширен още повече обхватът на понятието престъпление от омраза като бяха въведени нови „защитени признаци“. Проблемът обаче, както и досега, си остават не толкова формулировките, колкото правоприлагането.

Автор: Борислав Димитров

 

 

Анализът е подготвен в рамките на проект "Медиатор", изпълняван от АЕЖ - България с подкрепата на фондация "Америка за България". Отговорността за съдържанието на проекта е изцяло на Асоциацията на европейските журналисти - България. Научете повече за проекта тук. 

 

Kоментари (0)

Вашият адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с “*”.