Езикът на омразата – сленгът на популизма

От АЕЖ

2014-06-02   |  Прочитания:5713  |  Анализи  |  0 коментара

Спас Спасов, АЕЖ-България

Очаквано изборите на 25 май т.г. за български представители в Европейския парламент родиха поредната илюстрация на това, че у нас „словото на омразата“ вече е трайно установено като комуникационен инструмент. Дори в граждански каузи, като мотивирането на изборна активност.

Какво се случи?

В деня на вота в сайтовете от групата „България утре“ бяха публикувани три банера, обединени от общ текст: „Стой си в къщи! Аз ще гласувам вместо теб“. „Говорещи“ бяха мъже от ромски произход – в единият вариант, позиращи с кебапчета и бира, в друг – размахващи метални пръти и брадви.

Публикуването на тези банери не предизвика никаква реакция нито от страна на институциите, заети с организацията и провеждането на изборите, нито на Държавната комисия за защита от дискриминация. Без реакция остана и сигналът, подаден до Централната избирателна комисия.

Така стана ясно, че като мотивиращ фактор омразата е допусната като „помагало“ в  политическия маркетинг. Че за расизма и ксенофобията вече се мисли като за обединяваща, сплотяваща стратегия, дори в момент на крайно разделение, какъвто е изборният ден.

След влизането на  ултранационалистическата лексика в парламента, духът на омразата и нейният език вече изглеждат окончателно изпуснати от бутилката. Превръщането им в част от изборната комуникация доказва, че те са проникнали до базата на демократичните отношения и вече са заплаха за устойчивостта им.

Дебютът

За пореден път в България етническото напрежение и лексиката на омразата станаха част от политическия контекст преди изборите за президент и вицепрезидент през 2011г.  Тогава събитията, последвали сблъсъка между граждани и приближени до т.нар. ромски „цар Киро“ в с. Катуница бяха използвани от националистическите формации в страната за установяване на нови позиции. Успехът на тези усилия бе твърде спорен, но роденият в тях дебат за първи път официално въведе човеконенавистническо и расистко говорене през парадния вход на медиите.  Един от най-ярките дебюти в тази тенденция направи телевизионният журналист Кеворк Кеворкян. Ето какво написа той по повод на събитията в Катуница във в. „Уикенд“:

„Пак зейнаха беззъби грозотии от екрана, пак се заоплакваха отровно – не смеели да пуснат децата си на училище, понеже българите ги „плюйвали” – така се дереше нечленоразделно една от екрана. Никъде другаде няма телевизии, толкова доверчиви към лъжите и толкова търпеливи към обидите. И защо ги показват тия грозотии, особено в момент като сегашния - не разбират ли, че по този начин поругават общия ни разум и общите ни ценности. И дават самочувствие на тия диваци, месец преди изборите - пак и пак да се изхрачват по българите. Дай път на беззъбата циганка да се изплюе срещу българина... Размириците са едно от израженията на провала на българската кауза“.

 „Селфи“ на провала

 На 20 октомври 2012г. трима единадесетокласника от добричкакта гимназия  по автотранспорт – ромите Али, Васви и Реджеп публикуваха във фейсбук предизвикателна снимка, на която позираха предизвикателно с три портрета - на Левски, на Симеон Велики и на цар Борис I.

Ден по-късно - на 21 октомври, снимката, публикувана в интернет, беше обявена от тогавашния зам. председател на ВМРО Костадин Костадинов за „гавра с български национални светини“. Веднага след това Али, Васви и Реджеп бяха засипани от телефонни обаждания, sms-и и съобщения в интернет, съдържащи вулгарни и откровени заплахи за живота им. Те можеха да бъдат свободно проследени и в анонимните форуми след статиите в интернет, посветени на случая.

Само с няколко  изключения медиите реагираха като в матрица. Думата „гавра“ присъстваше в почти всички заглавия по темата.  Обяснението за тази „мултипликация“ на термин, провокирал вълна от крайни и невъздържани реакции на случилото се, беше професионален цинизъм. По този начин текстовете попадаха по-лесно в резултатите от търсенето в Интернет. Така се оказа, че медиите с готовност „озвучиха“ нямата до този момент омраза и я приеха като скрита ключова дума към успеха си. Но по-важното в случая беше, че увлечени в преследването на успех на всяка цена,  през хейтърското говорене медиите станаха съучастници в сглобяването на някакъв нов „образ на врага“.

В една от „главните роли“ в този процес влезе отново Кеворк Кеворкян.

„...няма връщане назад “

На 22 ноември 2012г., т.е. в разгара на ксенофобската истерия по повод снимката на Али, Васви и Реджеп, вестник „Стандарт“ и сайта  www.standartnews.com поместиха статия на Кеворкян, озаглавена „Боклуци“. Няколко дни по-късно – на 26 октомври сайтът „Афера” и отново в.“Уикенд“ публикуваха друга статия на същия автор със заглавие “Левски, Йото и циганите. Българската рая ще мълчи и кротува”.

Езикът, както и посланията на двете публикации, проповядваха и подбуждаха към активна омраза, към дискриминация и дори към насилие.

“Не разбирате ли, че няма връщане назад – тези животни вече са си направили сметките. Българите сега щели да организират отряди – но циганските вече съществуват. Идеите им отдавна са приютени във Фейсбук, там ги проверяват, скоро ще си намерят и техния мангалски Ян Палах – ще убият някой кирливец и сетне ще припишат това на овчедушните българи”, написа в статиите си Кеворкян.

Цитираните редове са един от най-болезнените примери за „език на омразата“. Но и за технологията, по която той се превръща в оръдие за противопоставяне, в комуникативен трик, който възпрепятства градивните отношения между различните обществени групи и им нанася тежки щети.

В определени пасажи от публикациите си, касаещи хора от ромски произход, Кеворкян бе използвал дори думата  “получовеци”. А тя удивително напомня на терминa „унтерменшен“ (Untermenschen, от немски), познато от нацистката риторика за назоваване на  т.нар.”низши хора”.

Последиците от публикуването на подобни текстове в Интернет са мигновени и ясно различими. Коментарите във форумите под публикациите (от които са взети цитираните по-горе пасажи) недвусмислено говореха за това, че авторите им са възприели езика и посланията на Кеворкян като  подстрекателство и подбудителство към саморазправа с лица от ромски произход. Този начин на говорене, същата лексика и същите внушения бяха повторени от автора си и в авторското му предаване по Нова телевизия „Всяка неделя“.  Това е и една от причините, поради които този случай трябва да бъде маркиран и припомнян като прецедент, при който за първи път национални медии станаха платформа за употребата на открито расистка и човеконенавистническа лексика. При това без каквато и да било санкция от страна на редакционните и програмните им екипи или от страна на Съвета за електронни медии (СЕМ).

Вярно е, че свободата на словото е право на всеки, при това гарантирано и от българската Конституция. Но в конкретния случай става дума за разпространението на злонамерени и антидемократични тези, които унижават човешкото достойнство. Още по-смущаващо е, че това не предизвика каквато и да е реакция от страна на Прокуратурата, Комисията за защита от дискриминация и по-голямата част от медиите.

Новата мишена

В случая с Али, Васви и Реджеп мълчанието на институциите беше равносилно на съучастие в словесната и психологическа репресия, на която те бяха подложени. В това мълчание говорителите на омразата разчетоха знак на одобрение и „върнаха жеста“ само година по-късно.

Безсилието на държавата да се справи с вълната бежанци от Сирия през есента на 2013г. вдигна нова вълна от негативно говорене в медиите. Но този път езикът на ксенофобията и омразата превзе ново, по-високо ниво. Негова мишена станаха не само сирийските бежанци, но и всички чужденци, избрали да живеят и работят в България.

От думите на омразата ставаше ясно, че емигрантите са нежелани не по-друга причина, а защото „не са наши“. И пак по същата причина за тях трябва да се мисли като за заплаха. Арсеналът в този конфликт се простираше от обругаването, както на чисто физическата, така и на религиозната различност. Форумите в интернет преляха от думи като „мангали“, „циганьори“, „рязани“ и пр. Обобщият знаменател под всичко това беше „боклуци“ - т.е. нещо, от което трябва да се освободиш, нещо, което трябва да изхвърлиш, да унищожиш... Немалко медии охотно цитираха този речник, поставяйки го в кавичките на двуличието. На практика те усилваха гласа на омразата, размножаваха го.

В този случай СЕМ наруши мълчанието си. Но заради закъснението на тази реакция ефектът й се оказа твърде стпорен.

„Лошото е, че речта на омразата често идва от предавания на живо с участие на политици, каза пред „Дойче веле“, председателят на медийния регулатор Георги Лозанов. Според Закона за радиото и телевизията отговорност носят само електронните медии. Ето защо на България ѝ е необходим закон, който да регулира политическото говорене. Не може да се прави политика на всяка цена!“, заяви Лозанов. Случаят „Розово“ показа, че всичко е възможно.

Монополът на медийното "жълто"

Драмата с изгонването на 17 сирийски бежанци от с. Розово в края на април показа, че между думите и поведението на мразещите има само една крачка.

След като окачиха трикольорите върху асмата пред къща, в която бяха настанени няколко семейства на сирийски бежанци и след като обявиха с. Розово за (етнически) „най-чистото“ село“, жителите му  обясниха, че страховете и омразата им са функция на това, че „гледат телевизия“. Така, както във всички случаи, описани до тук, се оказа, че монополът на медийното "жълто" е вкарал медиите, а след това и обществото в матрица.
Опитът за дебат беше бързо потопен в лицемерието на монолози, завършващи най-често с риторичен въпрос. Ето няколко примера:

Недялко Недялков в коментар за сайта „ПИК“ (29 април,т.г.):

"Би Ти Ви и Нова ругаят българи заради сирийци. А кой ще защити хората от село Розово? Докога ще ги обиждат от екрана като "мутри" и "фашисти?".

„Историческата вина на хората в Розово е, че са заявили свободно на улицата гражданската си воля - "не искаме бежанци при нас. Страхуваме се от тях. Боим се за децата и домовете си."

„В болшинството си нашият (...) не обича гейове, турци, цигани, мюсюлмани, араби...“

Боян Расате, лидер на т.нар. Движение „Гвардия“:
"С вселенски отпор трябва да се защити собствения вид. Природата е създала механизъм - първо се грижиш за своето семейство и своя вид".

Нито Недялков, нито Расате са откриватели на факта, че ксенофобията печели нови читатели, повече кликове и зрители. Омразата към чужденеца и различния може да спечели дори избори. Само че подобен език и поведението, мотивирано от свободната му употреба, са безотговорни.  Те вкарват България в капаните на новия расизъм и новата ксенофобия.

Вирусът

През последните години Съветът на Европа и Европейската комисия публикуваха няколко тревожни доклада за надигащата се нова вълна от „мутирали“ форми на расизъм и ксенофобия в Европа. Този път приспособени към модерността. Като най-ясен признак за съществуването им бе посочен езикът на омразата. Той успешно използва исконни принципи на демокрацията като свободата на възгледите, изразяването, словото и печата.

Така езикът на расизма и ксенофобията се превръща във вирус, който намира в демокрацията среда не само за съществуването си, но за възпроизводството и развитието си. Той мутира в говоренето на политиците и медиите, превръща се в пълноправна част от езика на демократичния обществен дебат. Моделира го отвътре и го компрометира.

Но расисткото и ксенофобско говорене налагат черно-бялата изразност като универсален и лесно разбираем език, на който сложни обществени проблеми получават елементарно и бързо обяснение. По този начин най-често през медиите обществото става  жертва на предварително подготвени „монохромни схеми“ за печелене на власт.

Така нар. нови „меки диктатури“ в Източна Европа вече не един път демонстрираха, че не само владеят езика на омразата, но и успяват да създадат от него жаргони. В зависимост от нуждите на случая той лесно потъва в мъглата на повече двуличност или избива във фалцета на  истерията. Това е безотговорният език на популизма.

На него усещането за „обществен безпорядък“  у нас от последните 20 години, бедността, и посредствеността лесно се превеждат като усещане за страх от чужденеца, от този, който не изглежда, не мисли и не се държи като нас.

Но най-важно от всичко е, че омразата е платформа, на която лесно се разиграват  внезапни и бързи социални разриви. Те отнемат енергията на развитието, насочват я в грешна посока, пропиляват я и така забавят, дори спират движението на обществата напред.

 

Анализът е подготвен в рамките на проект "Медиатор", изпълняван от АЕЖ - България с подкрепата на фондация "Америка за България". Отговорността за съдържанието на проекта е изцяло на Асоциацията на европейските журналисти - България. Научете повече за проекта тук. 


Kоментари (0)

Вашият адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с “*”.