Необходимите надграждане и рестарт на процеса на медийна саморегулация в България

От АЕЖ

2014-04-30   |  Прочитания:3718  |  Какво ново  |  0 коментара

Иван Радев, АЕЖ-България


През последните години България непрекъснато губи позиции в класациите за свободата на словото, изготвяни от авторитетни международни организации. Тази негативна тенденция е доказателство за наличието на остър проблем с медийната среда в страната. Една от най-съществените характеристики на тази среда е липсата на единни правила, общовалидни за всички медии. Този дефицит има неблагоприятно отражение и върху обществените нагласи към медиите и журналистите като цяло – доверието в средствата за масово осведомяване не е твърде високо.

Съществуващите правна рамка и система за саморегулация – доказано неефективни


От 1998г. съществува Закон за радиото и телевизията, както и Съвет за електронни медии, който следи за спазването му. В същото време няма закон, който да регламентира дейността на печатните медии или на тези, които оперират в интернет. През 2004г. е приет Етичен кодекс на българските медии. Етичните комисии, създадени, за да съблюдават спазването на този кодекс, обаче се произнасят единствено по казуси, свързани с медии, които са подписали документа. По този начин се стига до парадокса – да съществуват правила, задължителни единствено за радиото и телевизията, но не и за печатните медии, както и норми, валидни само за подписалите кодекса.


Така немалка група медии се оказват извън обхвата, както на регулацията, така и на саморегулацията – най-вече печатни и интернет медии, които не са подписали Етичния кодекс. Разбира се, те имат задълженията да спазват законодателството на Р. България, но неговите норми се оказват недостатъчни, за да гарантират, че тези медии ще съблюдават поне минимални етични стандарти. Изтичането на мандата на комисиите и недоброто разгласяване на дейността им на практика блокира процеса на саморегулация, който е небходимо да бъде рестартиран и надграден.


В началото на годината Българският медиен съюз публикува “Професионално-етичен кодекс на българските медии”. Документът преповтаря Етичния кодекс от 2004, който медиите, гравитиращи около „Нова медийна група” упорито отказваха да подпишат. Написването на нов документ, вместо присъединяване към съществуващия, вероятно е знак за амбицията на собствениците на тези медии сами да определят правилата, по които се упражнява саморегулацията. Едва ли наличието на два алтернативни кодекса би могло да бъде прието за положителен развой, а е по-скоро стъпка към налагане на саморегулация в частна полза за защита на собствени интереси и разправа с конкуренцията.

Решение ли е Закон за печата?


Предложенията за промяна на описаната ситуация най-често са свързани с приемането на Закон за печата, който да разпростре действието си върху медиите, необхванати от Закона за радиото телевизията. Идеята за подобен закон обаче далеч не е приета еднозначно от журналистите и издателите, да не говорим, че всеки опит за регулация в интернет поражда много противоречия, не само в България, а навсякъде по света. Много представители на гилдията са на мнение, че подобен закон би целял единствено да сложи юзди на свободата на словото, а фактът, че въпреки заявеното намерение, последните народни събрания не са предприели никаква конкретна стъпка за приемането на закон за печата, е доказателство, че политическата класа съзнава, че опитът за прокарване на подобен нормативен акт носи съществени рискове.


Едно от сериозните противоречия е свързано с факта, че без създаването на специализиран орган, който да следи за спазването на закона, той би си останал силно пожелателен, а създаването на такъв орган неминуемо ще доведе до критики, че се прави опит за налагане на цензура и съдейки по неотдавнашния прецедент в Унгария, не би било прието от Европейската комисия.


Съществен недостатък на евентуалното приемане на закон за печата е, че отново радиото и телевизията, от една страна, и вестниците, от друга, ще се подчиняват на различни правила. Това едва ли е оправдано, когато повечето медии вече са интерактивни – почти всички радиостанции или телевизии имат интернет страници, на които публикуват статии или анализи – жанрове, свързвани доскоро единствено с печатните медии. В същото време много вестници публикуват в електронните си издания видео и аудио записи, или дори предават на живо – територия, запазена някога за радиото и телевизията. Евентуален законопроект би се сблъскал и с трудността да се дефинира понятието “медия”, когато става дума за блогове или дори за потребителски профили в социалните мрежи.


Независимо дали ще се достигне до политически консенсус по въпроса с регулацията (преиемането на закон за медиите, за какъвто настоя накоро президентът Росен Плевнелиев), или идеята ще бъде изоставена, медийната среда в България има нужда от подобряване и разширяване на модела на саморегулация. Важно е да се подчертае, че става дума за модела от 2004, тъй като с всичките му недостатъци, за него не съществуват подозрения, че цели да обслужва интереси на една-единствена част от сектора.

Саморегулацията може и да работи


За тази цел, на първо място трябва да се идентифицират всички участници в процеса на масово осведомяване – журналисти, издатели (собственици), потребители, рекламодатели, институции. Ако е възможно всички тези страни да бъдат привлечени в една доброволна система за саморегулация, тя вероятно ще бъде ефективна.


Досегашният модел на саморегулация като че ли е насочен основно към медийните собственици – всеки от тях решава дали да подпише кодекса и ако го направи, той става задължителен за журналистите, работещи в медията му. Ако някой от тези журналисти обаче се премести при друг работодател, който не е подписал етичния кодекс, въпросният журналист вече няма да е задължен да го спазва.


Потребителите (читатели, слушатели, зрители) пък могат да сезират етичните комиси, но няма доказан случай аудиторията на една медия да е намаляла заради това, че собственикът й не е подписал кодекса. Подписването/неподписването на кодекса не изглежда да влияе по някакъв начин и върху рекламодателите. Когато решават къде да рекламират, те се водят от статистика за броя на потребителите, а не от това дали съответната медия спазва етичните норми.


Институциите, които са сериозен източник на финансиране за медиите, също не правят разлика по този признак. Получава се така, че средства от националния бюджет, както и от бюджета на ЕС, се насочват към медии, които нямат никакъв ангажимент към етичните норми, към такива, които често си позволяват да насаждат омраза към различните и нерядко погазват професионалните стандарти в журналистиката. Част от финансираните с европейски и държавни пари медии нарушават закона с отказа си да разкрият истинския си собственик или се прикриват зад подставени лица или фирми. Много от журналистите, работещи в тях, са осигурявани на по-ниски заплати от реалните, като по този начин са държани в почти крепостна зависимост.


Ситуацията може да се промени, ако се предприемат действия за стимулиране на по-голям кръг медии, да подпишат и спазват съществуващия етичен кодекс, но и да не нарушават или заобикалят законодателството на Р. България. Това може да се постигне, ако държавните и европейските институции, че ще поддържат най-високо ниво на сътрудничество единствено с медии, които спазват етичните принципи и законите. Технически въпрос е какво точно ще включва понятието “най-високо ниво на сътрудничество”, но е важно да съдържа набор от стимули за отговорните медии. Възможно е например при процедурата за обществените поръчки за медийно отразяване тези правила да бъдат задължително изискване. Също така, държавните институции може да публикуват обявите си единствено в медии, подписали етичния кодекс и спазващи законите. По този начин ще се сложи край и на евентуалните подозрения, че определени министерства и други институции, предпочитат да сътрудничат с благосклонните към властта медии, пренебрегвайки по-критичните.


Важно е в този процес да се привлекат и рекламодателите. Несъмнено компаниите, държащи на етичните принципи, трябва също да обръщат внимание на това дали дадена медия спазва тези правила. Необходимa е и популяризация сред потребителите – медийна кампания, чрез която да бъде привлечено вниманието им към този процес и да бъдат обучени да рaзличават медиите, спазващи етичните норми. Би могло да се помисли и за някакъв отличителен знак, който да ползват тези медии.


Най-голямото предимство на предложения модел е, че той по никакъв начин няма да ограничи свободата на словото – той не забранява медии, а само ги стимулира да спазват принципите. При такава интегрирана система на саморегулация няма да се налага да бъде дефинирано понятието медия – трябва да бъде предвидена възможност етичния кодекс да бъде подписан, както от собственици на медии, така и от журналисти, блогъри или активни граждани, които лично ще се ангажират да съблюдават принципите му. При този модел ще бъде необходим и създаването на съвет, който да следи дали действително онези, които са декларирали, че ще спазват етичните норми, го правят, съответно да ги предупреждава, санкционира и при многократни нарушения – изключва от групата на етичните медии или журналисти. Този съвет трябва да бъде съставен от представители на всички групи, ангажирани в процеса – журналисти, издатели, потребители, институции, рекламодатели.


Несъмнено, подобно широко ангажиране на всички страни в процеса на масово осведомяване, изглежда доста трудно за постигане, но определено има предимства пред налагане на саморегулация, доминирана от група издатели, особено в среда, в която съществуват опасения за концентрация на собственост. Широкият консенсус е задължително условие за подобряването на саморегулацията, защото липсата му неизменно ще създаде усещане за налагане на правила в частен интерес.


Анализът е подготвен в рамките на проект "Медиатор", изпълняван от АЕЖ - България с подкрепата на фондация "Америка за България". Отговорността за съдържанието на проекта е изцяло на Асоциацията на европейските журналисти - България. Научете повече за проекта тук. 



Kоментари (0)

Вашият адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с “*”.